"Ние сами сме отговорни за нашето здраве! Ранното откриване на рака на гърдата е в твоите ръце! Прегледай се!"

 

АНЕТА ТОДОРОВА – МОМИЧЕТО, КОЕТО ДЪРЖИ ЖИВОТА СИ В РЪЦЕ

"Моята истинска борба в живота започна след поставяне на диагнозата "рак на гърдата". Открих сама малката бучка и веднага направих консултация с хирург... и може би това беше първата крачка към оцеляването – навременното диагностициране."

Така започва историята на Анета Тодорова – момичето, което за втори път е посланик на надеждата и подкрепя нашата кампания "Запази надежда". Ани е от хората, които запомняш завинаги, когато ги срещнеш в живота си – заради винаги усмихнатите ѝ очи, които не помръкваха, дори и в най-тежките моменти от борбата ѝ с рака.

Призивът на Ани днес е болестта да не се възприема като наказание, а като послание!

"НИЕ САМИ СМЕ ОТГОВОРНИ ЗА НАШЕТО ЗДРАВЕ! РАННОТО ОТКРИВАНЕ НА РАКА НА ГЪРДАТА Е В ТВОИТЕ РЪЦЕ! ПРЕГЛЕДАЙ СЕ!"

ЗАПАЗИ НАДЕЖДА!

Историята на Анета

Моята истинска борба в живота започна след поставяне на диагнозата „рак на гърдата”. Открих сама малката бучка и веднага направих консултация с хирург... и може би това беше първата крачка към оцеляването – навременното диагностициране.

Толкова бързо минах през операцията, че нямах време да мисля какво следва. В деня, в който ми съобщиха, че ще има химио- и лъчетерапия, започнаха да ме заливат мислите за бъдещето, за живота, в който се бях вкопчила, решена да не се дам на отчаянието. Най-голямата ми подкрепа беше моят приятел, вече и мой съпруг. След операцията хирургът ме насочи към д-р Стаменов и проф. Тимчева за замразяване на яйцеклетки и последваща химиотерапия – истински професионалисти, с грижа за пациента. Благодарна съм, че попаднах в тази болница.

Моята Надежда ме крепеше в трудния път, който извървях. Спрях да мисля защо на мен, защо се стигна до тук, храната ли беше причината – просто приех диагнозата. С усмивка и чувство за хумор преминах през 6-те химии. Тежко приемах всяка вливка, затова нощувах по няколко дни в болницата, което на свой ред ме срещаше с различни жени в моето положение, но повечето отчаяни и чакащи най-лошото. Не се поддадох, напротив – давах от своята Надежда и на тях. Винаги бях с гланц, с лек грим и чакаща сестрите и докторите за визитация. Това ме поддържаше и съхраняваше – грижата за самата мен. След като се прибирах у дома, моят приятел не ми позволяваше да усетя изтощението и да се “предам” на съня. Всеки път ми измисляше задачи, които “само аз” мога да свърша...

През цялата терапия работех. Нямах търпение да се почувствам по-добре и да тръгна на работа след всяка вливка. Семейството и колегите ми бяха другата подкрепа. Ангажираността не ми позволяваше да се предам на апатията, отчаянието и чакането на следващата терапия...просто живеех за момента, за себе си на първо място.

Още след първата вливка косата започна да пада. Бях подготвена, затова реших първо да я скъся, а след това моят съпруг ме обръсна нула номер. Никога не съм криела от него главата си. Няма нищо срамно или неудобно в това човекът до теб да те види без коса, вежди и мигли, подпухнала и напълняла от терапията. Аз бях неговото момиче, което той чакаше 10 години, за да му обърне внимание. За пореден път се убедих, че всичко се случва с причина, ние сме гости на този свят и трябва да живеем тук и сега. Имах перука, както всяка жена, която знае какво ѝ предстои. Ползвах я малко, защото много се сплъстяваше и не можех да я търпя на главата си. Взех си цветни тюрбанчета и така се движех сред хората, без да се чувствам “различна”. След всички изпитания, които извървях, получих едно от нещата, за които всяка жена мечтае – предложение за Брак. То дойде в кафенето на болница “Надежда”, докато чакахме една от вливките ми. Изведнъж, без да очаквам, Той просто ме попита дали искам да стана негова съпруга...това беше най-истинското и непринудено предложение. Беше толкова сигурен, че точно с мен иска да има семейство. Насрочихме дата - 08.06.2019г., 6 месеца след последната ми вливка.

Това бяха най-щастливите моменти след диагнозата и терапиите. Бях толкова ангажирана с подготовката, че всяка следваща терапия преживявах по-леко. Това е истинската любов – в болест и здраве да останеш с човека до теб, да му бъдеш опора, подкрепа, другар в живота...и така до дълбоки старини.

Бъдете силни, вярващи и приемайте това, което ви се случва, като част от пътя, който ви е отреден.